Татул

Начало книги

Пръстта избарабани, лопатите заиграха. Майката разпери ръце и припадна. Две съседки я прихванаха:

— Сватя!

— Марьола!

— Вода! — извика един мъж, завъртя се като замаян и я загледа втренчено.

— Минчо! Миличък! На кого ме оставяш! — изпищя младата снаха и се хвърли в недозарития гроб. Възпряха я.

— Булка! Тошке! Ух, и ти! — струпаха се около нея няколко жени.

— Миличък! Миличък!… — мяташе се тя, скубеше си косите и стенеше отчаяно. — Ваньо, деверче! Съживи ми го! Върни ми го! — молеше се тя на малкия брат. Иван поглеждаше ту майка си, бледа и отпусната, ту снаха си, обезумяла и разчорлена, и не знаеше какво да прави. Душеше го и мъка, и жал, искаше му се да заплаче, но очите му бяха сухи и изцъклени като небе при засуха.

Погребението свърши.

Попът каза две-три думи за безсмислието и суетата на живота и си тръгна.

— Толкова му е на човека — заключи един възстар селянин, погледна пресния гроб и нахлузи калпака си.

Читать дальше →