Змей

Начало книги

— Вечерта късно, когато жива душа по улиците нямало и месецът се потулил зад Белия камък, горномахленчани видели как от небето паднала една голяма колкото кринче огнена топка, изпращяла и се пръснала на хиляди искри. На мегдана, пред вашите порти, станало видело като деня, а купните на дяда Ноя щели да пламнат. Яно мари, Змеят паднал пред вас.

— Лъжат, Никола!

— Не лъжат. Снощи, като мина край дома с менци на рамо, под ръченика ти висяха две ясни гергини, кога се върна — нямаше ги. За него ли ги остави на кладенеца?

— Забравила съм ги. Снех ги да не паднат в кладенеца, доде налея, мъчно ми беше, забравила съм ги.

— Чаках го през нощта, доде пропеят втори петли, ако беше дошъл…

— Защо вярваш на хората?

— Как да не им вярвам? Де кого срещна, гледа ме тъй, че сякаш иска жив да ме оплаче. Не съм от тях. Доде нося тая глава на раменете си, не ща никой да ме окае. Кажи истината. Ако ти е сърце изстинало, ще прежаля всичко, ще си грабна калпака, че където ми видят очите.

Читать дальше →