Червения рицар

Начало книги

Капитанът на Албинкърк си наложи да престане да се взира през тесния си замъглен прозорец и да свърши малко работа.

Той завиждаше. Завиждаше на момче, три пъти по-младо от него, което командваше чудна рота копиеносци и яздеше насам-натам, докато той си седеше в града (тъй безопасен, че беше скучен) и старееше.

„Не бъди глупак — каза си той. — Разказите за военни подвизи са голяма работа, но на бойното поле е студено, мокро и ужасно. Забрави ли?“

Той въздъхна. Ръцете му помнеха всичко — ударите, нощите, прекарани на земята, сковаващия студ, бронираните ръкавици, които не му бяха съвсем по мярка. Ръцете го боляха постоянно — и наяве, и насън.

Капитанът на Албинкърк, сер Джон Крейфърд, не бе започнал живота си като благородник. Достигна този ранг, защото насилието му се удаваше, а за награда гниеше в този заможен град, чийто гарнизон беше с една трета по-малък, отколкото на хартия. Гарнизон от наемници, които командареха по-слабите, насилваха жените и рекетираха търговците. Гарнизон, който разполагаше с твърде много пари, тъй като назначението на сер Джон включваше правото да инвестира в кервани с кожи от север. Кожите на Албинкърк бяха прочути в десет страни — за да ги получиш, трябваше само да яздиш на север или на запад в Дивото. И да се върнеш жив оттам.

Читать дальше →