Оратория за козел и ангорска котка

Начало книги

Иван прочете писмото три пъти. Асен надничаше през рамото му. Големият брат стана и се просна на леглото, загледан в тавана. Асен седна на мястото му и още дълго се взира в посланието на баща им.

— Той е мъртъв — промълви по-малкият брат.

— Ще чакаме — мрачно, упорито каза Иван. — Може да се случи чудо.

— Вярваш ли в чудеса?

— Не.

Асен легна на леглото си, запали цигара и остави сълзите свободно да се стичат по лицето му.

— Стига си хленчил. Сега не е време за сълзи.

— А за какво? Може би знаеш начин да възкресим баща си.

— Няма такъв начин, Асене. Но и сълзите не помагат. Трябва да решим какво ще правим отсега нататък.

— Имаш ли някаква идея.

— Не — каза Иван. — Мисля…

Мина повече от час, когато продължиха разговора.

— Ще чакаме още десет дни… — обади се Иван. — Междувременно трябва да се снабдим с парагвайски паспорти и шофьорски книжки.

— Как?

— Срещу пари. В хотела се навъртат твърде много престъпници… Все някой ще свърши тази работа.

Читать дальше →