Белия дявол — Синове

Начало книги

Мъртва тишина тегнеше над Скендера. Княгиня София Авалова — албанката — лежеше в дървения си стол-люлка, загледана в кротките юнски води на морето. На десетина крачки под плачущата върба, до стълбите към езерния кей белееше каменен кръст, а поддържаният гроб беше единственото цветно петно в зеления триумф на пролетта. Там, на два метра в земята, в палисандров ковчег беше погребан скелетът на мъжа й, княз Вангел Авалов, широко известен под прозвището Белия дявол.

След обяд, когато къщата стихваше, София подвикваше на грохналия беззъб вълкодав, излизаше под сянката на единствения дъб в това царство на клена и сядаше на стола, който брат й Лазар собственоръчна беше сковал за нея.

Княгиня София прекарваше дълги часове в размисъл и неми разговори със скъпия покойник, с единствения мъж на живота й. „Вангели, пирате, на кого ме остави, скъпи?“ — беззвучно мълвеше тя. Отговор не очакваше, макар вече двадесет и пета година отчаянието й задаваше все този въпрос. Сур, грохналият от старост вълкодав, лежеше в краката й. Единственото усилие, на което все още беше годен, бе веднъж на ден да извърви разстоянието от кръглия двор на къщата до тук и вечер с кашляне, пъшкане и залитане обратно. Горкият Сур и той скоро щеше да я изостави. Все по-самотен ставаше светът й и все по-кървава раната, която смъртта на Вангел отвори в гърдите й. Константин и жена му живееха в Яш, Лазар в Килия, Сокон и Бриджит край Татарбунари, Менон във Венеция. Единствен Влаха и семейството му останаха около Скендера. София му разреши да построи къщата си на северния бряг на езерото и децата му бяха единствените същества, които можеха да я извадят от вцепенението й. Имаше собствен внук Вангел, но майка му мразеше имението и го държеше в Яш.

Читать дальше →