Право в десетката

Начало книги

Според мен животът прилича на поничка с мармалад. Докато не отхапеш от нея, не знаеш какъв вкус точно ще има. А после, тъкмо когато решиш, че ти харесва, пльокваш солидно количество от плънката върху най-хубавата си тениска и се лекьосваш страхотно.

Казвам се Стефани Плъм и редовно се лекьосвам — и в буквален, и в преносен смисъл. Например онзи път, когато изгорих погребалното бюро. Това беше едно от най-жестоките ми изпълнения. Даже си видях снимката във вестника благодарение на него. Ходех по улицата и хората ме разпознаваха.

— Вече си прочута — каза майка ми, когато получи вестника. — Ще те дават за пример. Трябва да спортуваш, да се храниш добре и да си мила със старите хора.

Добре де, майка ми вероятно беше права, но аз съм от Джърси и не се справям с даването на пример. Да станеш за пример на хората, не е идеал в Джърси. А на всичкото отгоре съм наследила гъстата, рошава коса и неприличните жестове от бащината ми италианска страна на семейството. Какво може да се очаква от мен в такъв случай?

Читать дальше →