Татко

Начало книги

Вървя и не чувам стъпките си. Звукът им се губи в плющенето на дъжда и потъва в глъхнещия тътен на гръмотевиците. Аз нямам стъпки… Хладните капки се стичат по бузите и слепоочията ми, попиват в дрехите и обливат букета бели нарциси. Неволно си спомням законите на Мърфи — когато вали, вали из ведро… По дяволите, дори не взех чадър! Но какво общо има чадърът? IХ сектор, пети ред — ето я и малката медна плочка „Шон Саймън (2053–2081)“. Баща ми. Моят баща! Иде ми да сграбя някой случаен минувач за реверите и да му изрева: „Аз имам баща! Чуваш ли? Имам!“. Но кой ли би се мотал привечер из гробищата, специално за да му изкряскам тези думи? А и трябва да се пазя от емоционални сривове. Така казаха лекарите. Моята психика още няколко години щяла да настига възрастта на тялото ми. Когато излязох от кувьоза, тя все още е била като на осемгодишно момче. Бях на осем, когато ме набутаха там, за да изляза мъж на двадесет и пет — с брада и очила. Седемнайсет години… През това време са ми наливали в главата знания по „сънния метод“, контактували са с мен, но в емоционално отношение съм си бил останал дете. Иначе — нагълтал съм се с доста теория, завършил съм средното си образование насън, дори съм показал завиден коефициент на интелигентност, но нищо не било в състояние да въздейства на развитието на емоциите. Било невъзможно.

Читать дальше →