Наследници

Начало книги

Камериерът скромно се поклони и излезе. Като затвори вратата след себе си, до ушите на стария граф достигна една шумна въздишка на облекчение.

Графът нервно подгони инвалидната си количка към масата, на която се мъдреше позлатения телефонен апарат, макет на катедралата „Свети Павел“ в Рим, който му бе подарък за петдесетия рожден ден от папа Пий ХХІV.

— По дя… — макар и ядосан до бяс, той прекъсна богохулната си фраза, припряно се прекръсти и възкликна отначало — Господи, Иисусе!…

Сетне вдигна слушалката и набра номера в стаята на сина си.

Телефонът дълго пиука самотно, докато най-накрая от другия край един сънен младежки глас се обади с едно протяжено „Да-а-а…“

— Валентин — изрева графът — Валентин! Веднага ми ела!

Синът му измърмори нещо нечленоразделно и затвори.

Граф Рене-Алфонс дьо ла Валие беше вън от себе си. Лицето му беше почервеняло като на варен омар, а рядката му бяла коса бе прилепнала плътно към черепа, лъснала от пот. Той ядно сновеше из просторната си приемна в инвалидния стол, като го засилваше ту към стената с мечовете и броните, ту към отсрещната — с портретите на дедите му до средата на ХVІІ век. Останалите висяха окачени по коридорите на замъка — как да събереш на толкова ограничено пространство над петдесет портрета на прадеди чак до началото на ХІІІ век? Да не говорим, че някои от тях бяха с невероятни размери. Особено онези — от Средновековието, дето предпочитали да ги рисуват в цял ръст, яхнали любимите си коне.

Читать дальше →