Никога не ме оставяй

Начало книги

Името ми е Кати Х. На трийсет и една съм и повече от единайсет години помагам на донори. Това е доста дълго време, но ми казаха, че ще поработя още осем месеца — до края на годината. Тогава ще имам общо дванайсет години стаж. Сега си давам сметка, че вероятно ме държат толкова дълго не защото смятат, че съм постигнала фантастични успехи. Имали сме отлични помощници, които само две-три години по-късно са преустановявали работа. От друга страна, познавах един, който остана на поста си цели четиринайсет години, макар да не ставаше за нищо. Не че се хваля, но съм сигурна, че са доволни от работата ми, а и самата аз съм доволна като цяло от себе си. В по-голямата си част донорите ми се чувстваха много по-добре от очакваното. Те се възстановяваха бързо и при изписването им почти никой не бе вписван в графата „Възбудени“ дори след третата експлантация. Да, вероятно сте прави — сега вече се хваля. Но това означава толкова много за мен — да чувствам, че върша добре работата си, особено онази част от нея, с която помагам на донора да бъде вписан в графата „Спокойни“. Развих някакъв вътрешен усет по отношение на тях. Разбирам кога трябва да ги ободря, да поседя при тях, и кога е по-добре да ги оставя насаме със себе си; кога да ги изслушам търпеливо и кога просто да махна с ръка и да им заявя, че е време да сменят грамофонната плоча.

Читать дальше →