Антихристът

Начало книги

Точно в началото на пролетта се върна и зимата. През цялата нощ беше валяло като че ли природата репетираше за нов потоп, а с първата плаха светлина на приближаващото зазоряване — в случай, разбира се, че приглушеният оловносив цвят, запълзял в облаците подобно на сиво мастило в размекната попивателна хартия, можеше да се нарече светлина — дъждът започна да става още по-студен. Малки, остри ледени иглички се смесиха с падащата косо от небето водна завеса, а когато Слънцето изгря — размито жълтеникаво петно, не съвсем кръгло, с разръфани краища, пръскащо нищожна светлина — леденият дъжд премина в сняг. Мочурищата, в каквито се бяха превърнали пътищата, станаха на лепкаво блато, в което ледът проблясваше като нахвърляни вътре стъкла.

Салид мразеше тази страна. Не, мразеше по-точно зимата и, студа, който превръщаше всяко движение в мъчение, и влагата, която го караше да се чувства сякаш диша под вода. Страната му беше безразлична. Безразлична, както и хората, които я населяваха или страните и хората на всеки друг район от тази студена, влажна част на света. Някои от тези хора беше убил. Не водеше точна сметка, но по негова преценка трябваше да са някъде между тридесет и петдесет, по-скоро повече, отколкото по-малко, но нито един от убитите не беше мразил. Повечето дори не познаваше. Омразата не беше добра сила. Омразата беше разяждаща и вредна и твърде често разрушаваше не само тези, към които беше насочена, но и този, който я изпитваше. Салид ибн Юсуф, далеч по-добре познат с името Абу ел Мот, с което в около двадесетина държави на западния свят си беше извоювал добро място в листата на десетте най-търсени терористи, в действителност даже не знаеше какво е омраза. Никога не бе изпитвал това чувство и така му харесваше.

Читать дальше →