В клопката

Начало книги

Не ме е грижа откъде долита тази музика, разсичана от бича на пищялките, и този тропот на копита. Ударите им в скалистата коруба започват да ме уморяват. Цялото тяло ме боли от тях. И още — запъхтяването чак до секване на дъха и крайно изтощение от безспирното въртене в самота.

Под мен Земята, червена от изригванията, изгаря под изкуственото слънце, което никога не залязва. Аз лично окачвах тази жарава, аз лично ускорявах с въодушевление оборотите на ракетата-робот, за да стопява и разкъсва мъртвата земя. А когато, раздирана непрестанно, тя най-накрая започна да ражда и — в същото време — да убива, аз се опитах да угася своето изкуствено слънце, да го унищожа завинаги. Но тутакси, с бремето на вината в гърдите си, позволих да ме емнат да окачвам нова жарава.

Световъртеж, тропот, болка: чувствувам върху себе си циклопския поглед на жълтия сигнализатор. Рефлекторът пулсира все по-бързо. Пулсирането и електрошоковете ме принуждават да отворя очи. Слепнали са от сън или болест. Не ми се ще да ги разтворя широко, иска ми се изпод премрежените клепачи да зърна плоското лице на момичето, очаквам с нарастващо нетърпение това лице да се наклони над моето, да изплува от мъглата. Най-напред обаче трябва да чуя гласа:

Читать дальше →