За огледалото и камбаната

Начало книги

Преди осем столетия монасите от Муген-яма в провинция Тотоми пожелали за своя храм голяма камбана и се обърнали към жените от околността с молба да им помогнат, като донесат за претопяване стари бронзови огледала.

(Дори днес в дворовете на някои японски храмове могат да се видят купчини бронзови огледала, подарени за тази цел. Най-голямата подобна колекция, която някога съм виждал, беше в храма на сектата Джодо в град Хаката на остров Кюшу. Огледалата бяха предназначени за отливане на десетметрова статуя на буда Амида.)

По онова време живяла млада жена, съпруга на земевладелец от Муген-яма. Тя подарила огледалото си на храма, но по-късно много й досвидяло за него. Спомнила си какво й била разказвала майка й за огледалото, спомнила си, че е принадлежало не само на майка й, но и на майката и бабата на майка й. Спомнила си и за отразените в него щастливи усмивки. Разбира се, ако можела да предложи на монасите съответна сума, с която да го откупи, тя щяла да ги помоли да й върнат скъпата реликва, но нямала толкова пари. Когато и да отидела в храма, жената виждала огледалото си в купчината сред стотиците други. Познавала го по релефно изваяните на обратната му страна три знака на щастието шо, чику, бай — бор, бамбук и слива, които били очаровали детските й очи, когато нейната майка й го показала за първи път. Жената жадувала за удобен случай да открадне огледалото, за да го скрие и да го съхрани за цял живот. Но такъв случай все не идвал и тя страдала все повече и повече от мисълта, че от глупост се е разделила завинаги с част от живота си.

Читать дальше →