Отвличането

Начало книги

Бен Брайс отвори очи и видя кучето си, което явно има­ше нужда да се облекчи.

- Не се притеснявай, Бъди. Още съм жив.

Най-добрият приятел на човека още веднъж прокара влажен език през лицето на Бен, за да се увери, че е така. Бен избърса слюнката на златния ретривър в чаршафа си, надигна се и седна в леглото. Изпъшка. Всяко туптене на сърцето, което изтласкваше кръвта в главата му, беше като чук, блъскащ по черепа му. Не си спомняше как е изпил до­край бутилката уиски, която стоеше върху нощното му шкафче. Но кога ли си бе спомнял?

Разтри голите си ръце, настръхнали от хладината на априлското утро, и се изправи, ала трябваше да се хване за вратата, за да не падне. Стоя опрян на стената, докато пред­метите около него се върнаха по местата си, и внесе една борова цепеница в дневната на малката хижа. Пусна Бъди през задната врата и се свлече на пода.

Проснат по корем върху килимчето от остра вълна само по дълги долни гащи, той вдъхна аромата на племето навахо, с който беше пропита грубата тъкан. Затвори очи и се замисли дали да не се опита да поспи още малко, но знае­ше, че няма да може: дългогодишният му навик да става в пет нула нула нямаше да го допусне. Примирил се със съд­бата си, той събра крака, пъхна длани под гърдите си, вди­ша дълбоко и издиша, след което се оттласна от пода. Трицепсите му завибрираха, когато стегнатото му тяло се на­дигна. Едно. Свлече се тромаво с чувството, че ще припадне. Ново вдишване и издишване. Две. Почти допря килим­чето. Оттласна се. Три. Долу. Горе. Четири. На двайсет и петата лицева опора постигна някакъв ритъм и когато на­прави петдесет, спря.

Читать дальше →