Мисис де Уинтър

Начало книги

Хората от погребалното бюро бяха като врани, вдървени и черни в колите; наредените покрай пътеката към църквата хора бяха черни, ние също бяхме черни — трогателна, безпомощна група, в очакване да вдигнат ковчега и да го поставят на раменете си и свещеникът да се приготви; и той в дългото си палто беше също така черна врана.

А след това истинските врани внезапно излетяха от дърветата и от полето, като грачеха над главите ни. Би трябвало да ми се стори мрачен, тъжен този звук в такъв ден. Но не беше така. Техният крясък събуди радостна тръпка в сърцето ми, както и викът на бухала предишната нощ, и далечното грачене на чайките призори, и едновременно с това сълзите ме задавиха. Действително е, казах си. Сега е. Тук сме. У дома.

После, като вдигнах очи, видях ковчега. Спомних си.

Но ковчегът не беше черен, този мрачен сандък беше от блед, обикновен блед дъб, а дръжките и орнаментите по ъглите блестяха на слънцето. Цветята върху него сега бяха златни — огромен кръст от хризантеми, заедно с октомврийските цветове на полето около нас, под блясъка на следобедната светлина, бронзови, медни и лимоненожълти и зелено-бели, но над всичко, — този несравним златист цвят.

Читать дальше →