Диалози на мъртвите

Начало книги

Здрасти. Как я караш?

Аз ли? Добре, мисля.

Понякога е трудно да се каже, но най-сетне се забелязва някакво движение. Странно нещо е това живота, а?

Да, и смъртта. Но живота…

Ето че само допреди известно време си бях там, за никъде не отивах, пък и нямаше за къде да ходя, захванат здраво, така да се каже, за шелфа, отдавна зарязал просмукването през настоящето в бъдещето, без грам цвят, действие или вълнение, което да наостри малко усещанията…

И тогава един ден видях!

Пред мен, където всъщност е била през цялото време, се бе проснала дългата и извиваща се пътека, водеща ме през моето Велико Приключение и началото й бе толкова близко, че сякаш можех да го докосна с ръка, а края й бе толкова далеч, че главата ми се завъртя при мисълта какво може да има по средата.

Но между завъртяна и трезва глава разликата е голяма и отначало тя там си и остана — дългата и виеща се пътека, искам да кажа — в главата; нещо, с което да убивам времето през дългите скучни часове. И въпреки това, през цялото време чувах душата ми да казва: „Да пътуваш в мислите си не е лошо, но от това не можеш да получиш слънчев загар!“ А и краката ми ставаха все по-нетърпеливи.

Читать дальше →