Диамантът на Венеция

Начало книги

Тази книга е художествено произведение. Имената, персонажите, местата и събитията са продукт на авторовото въображение или са използвани свободно с литературна цел. Всяка прилика с действителни събития, места или хора, живи или мъртви, е напълно случайна.

1603 година

За давенето се говорят какви ли не неща.

Казват, че е бавен начин да умреш. Че е като сън. Че пред очите ти се изтъркулва целият ти живот, докато преминаваш в нищото или в отвъдното. Макар че след това, когато всичко свърши, тя изобщо не проумяваше как някой би могъл да си помисли всичко това.

Защото никой не ти казва, че най-важното при давенето е звукът. Не звукът от разбиващите се над главата ти вълни. Нито звукът от тихото скърцане на лодката и полюшването й във водата, нито приглушените гласове на гребците — Хайде, момчета! Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще си приберем по домовете си! — нито дори оглушителният прилив на водата, ревяща в ушите ти. А звукът от собствения ти глас, жалостиво умоляващ, плачещ — Не така, не в чувала, моля ви се, не така, по-добре първо ме убийте! — нареждащ, отново и отново, даже във водата, докато накрая като че ли звукът от собствения ти глас е онова, което те задавя и задушава. Сигурно затова тя вече не говореше. Оттогава насам не бе проговорила. Не и сега, когато всичко свърши. Не и сега, когато тя беше преминала в отвъдното.

Читать дальше →