Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър

Начало книги

Беше вече обед и всички бяха насядали под двойния зелен сенник на палатката, в която се хранеха, давайки си вид, че не се е случило нищо.

— Оранжада или цитронада? — попита Макомбър.

— Ще пия коктейл — каза Роберт Уилсън.

— И аз ще пия коктейл. Трябва да пия нещо — обади се жената на Макомбър.

— Да, най-добре — съгласи се Макомбър. — Кажи му да приготви три коктейла.

Момчето, което им прислужваше, се беше вече заловило за работа и вадеше бутилките от мокрите брезентови кофи, оставени да се охлаждат от вятъра под дърветата, засенили палатките.

— Колко трябва да им дам? — запита Макомбър.

— Стига им една лира — отвърна Уилсън. — Няма защо да ги разглезвате.

— Да я дам на старейшината, а той ще им я подели?

— Точно така.

Преди половин час готвачът, прислужниците, туземецът, който дереше кожите и носачите посрещнаха Франсис Макомбър пред лагера и триумфално го понесоха на ръце към палатката му. Носачите на пушките не се присъединиха към шествието. Когато туземците го пуснаха пред входа на неговата палатка, той се ръкува с всички, прие поздравленията им, влезе и поседна на леглото, докато дойде жена му. Тя не каза нищо и той побърза да излезе навън, изми лицето и ръцете си в брезентовата кофа, отиде при палатката, в която се хранеха и се изтегна на сянка в удобния походен стол, полъхван от ветреца.

Читать дальше →