Децата на Просперо

Начало книги

Бих искала да благодаря на многострадалното си семейство и приятелите за огромната подкрепа, която ми оказаха, докато пишех тази книга, и особено на баща ми, сестра ми и зет ми, Джени и Джулиан Бел, Джейн и Робин Ли, Джудит Бъртс, Рут Макникъл, Клеър Халамс и Доминик Мемечко; на д-р Брайън Хинтън, Джон Уолш и Виктор Оливър за професионалната помощ и съветите, излезли извън пределите на служебните им задължения; и най-вече на агента ми Антъни Харуд, който вярваше в мен и ме подкрепяше — въпреки всичко.

Сирената изплува от морските дълбини и връхлетя право в бурята. Същество без душа, тя не изпитваше страх от заобикалящите я природни стихии. Яхнала гигантските вълни като дете дървеното си конче, тя се спускаше през смях в зловещите непрогледни морски бездни, за да се стрелне устремено към надвисналите мрачни облаци и да се понесе по гребена на вълните с развени от вятъра коси. За миг я освети мълния, която разкри страховит океански демон с ликуващо лице, изпъкнали скули и бадемови очи, изтеглени от двете страни на орлов нос и остра брадичка. Уродлива имитация на човешки лик, сякаш изваяна от езическо божество, успяло да мерне човека за съвсем кратък миг. Бледото като риба тяло, което бурята подмяташе с такава ярост, изглеждаше почти мъжко — с плоски гърди и блестяща, дълга, оловно сребриста люспеста опашка, осеяна с опасни стърчащи шипове. Буреносните облаци над главата й изливаха порой от водна маса, вятърът тътнеше гръмовно в небесното гърло. В плътта на небосвода се вряза бърза серия мощни мълнии, които се изтъркаляха една след друга почти без прекъсване. Тялото на сирената започна да се мята неконтролируемо — тя подскачаше, гмуркаше се, преобръщаше се, загубила ориентация сред извисяващите се планини и потъващите долини на океана.

Читать дальше →