Душата на леса

Начало книги

Отдъхвам си, когато изляза навън от селото и отида в „Могила“ единственото място, където мога да срещна чаровния спомен от детските години. Защото само тя, могилата, не се е променила. И всичко там е, както си беше: пътеките от излъскан варовик, скалистият заоблен връх, изоставените ниви, сраснали с бозалък, и непроходимият букак от тях надолу — най-дивото и скришно място на света, наречено с едно изронено от праисторията, странно и ръбато име — „Пърдулак“.

„Пърдулак“ е чупка в снага на „Могила“, с малко повече земя. На тая суха червеникава земя в полето щяха само трънки да растат, но за могилското скалисто бърдо тя беше истински оазис на земното плодородие, привлякъл завоеватели от целия горски свят. Габри, буки и шипки, черни борове, трепетлики, осики и брези — всичко се беше втурнало с еднакъв устрем да засели, да завладее „Пърдулак“.

Дори леските на това място бяха загубили вродената си боязливост и пошибваха с дългите си пръти съседните буки. Отстъпчивият габър се надваряше с дъба, свенливата бреза въвираше клони в ребрата на явора. Беше любопитно да се наблюдава как чернят бор врязваше тъмнозелените си тумби в разноликия гъстак, за да изтика няколко бухлати кленове. А глогът — кривият и уродливият, се надварваше с трепетликата и като не успяваше да я настигне, драскаше кората й и с яките си тръни — коварен и жесток.

Читать дальше →