Изгубеният храм

Начало книги

Легендата твърди, че това е първото място, където хората се летели. Подобно на изкуствени птици си слагали криле от пчелен восък и птичи пера, скачали от високия дворец и профучавали над проблясващото море. Издигали се високо, дори близо до слънцето, докато един, още момче, се приближил твърде много, крилата му се стопили и паднал. В мига, когато и последното перо се спуснало във водата, момчето се било плъзнало под вълните и оттам в мита. Сега отново имаше мъже в небесата. Вместо с пера те летяха с криле от коприна и тъканата сбруя, която ги държеше, нямаше да се разтопи на слънцето. Те самите се наричаха Fallschirmjäger — ловци от небето. Не падаха, а се спускаха към земята като гладни орли.

Пембертън ги видя от прозореца на своя кабинет. Когато бомбардировката спря, знаеше, че е загазил. През последната седмица самолетите бяха редовният терор: бученето на двигателите, след това воят на пикиращите щуки и люшкащата се от взривовете земя. Понякога бомбите падаха толкова близо до вилата, че артефактите трепереха в своите изложбени кутии и потракваха като чаени чашки върху чинийките, докато прислугата не ги премести долу в мазето. Сега бомбардировките бяха спрели. Знатните бежанци, които вгорчиха живота му, бяха заминали, цялата прислуга си беше тръгнала. Тази сутрин Пембертън ги изпрати по домовете им в техните села, при семействата им. Беше единственият тук. Вече беше време и той да си върви. Вдигна раницата си от закачалката за шапки в ъгъла и я обърна над писалището. Отвътре тромаво се търкулна сандвич на една седмица. Последва го наполовина пълен термос, фотоапарат, фенерче и джобно ножче, няколко смачкани обвивки от шоколад. Мъжът задържа фенерчето и ножчето, изхвърли всичко останало, като обаче преди това се погрижи да извади филма от фотоапарата.

Читать дальше →