Иван Яковлевич…

Начало книги

Иван Яковлевич Бобов се събуди в най-добро разположение на духа. Показа се изпод одеялото и видя първо тавана. Таванът беше украсен с голямо сиво петно, зеленикаво по края. Ако човек го загледаше съсредоточено с едно око, петното заприличваше на носорог, впрегнат в ръчна количка, макар други да намираха, че повече напомня трамвай, яхнат от великан — впрочем, в петното можеха да се доловят дори и контурите на някакъв град. Иван Яковлевич погледна тавана, но не мястото, където беше петното, а просто така, напосоки; усмихна се и присви очи. После Иван Яковлевич се опули и вдигна вежди толкова високо, че челото му се нагъна като хармоника и сигурно щеше да изчезне съвсем, ако пак не беше присвил очи и припряно, като че внезапно засрамен от нещо, не беше покрил глава с одеялото. Направи го толкова бързо, че от другия край на завивката щръкнаха голите му крака и на големия пръст на левия му крак тутакси кацна една муха. Иван Яковлевич си размърда пръста, мухата отлетя и кацна на петата му. Тогава Иван Яковлевич прещипа одеялото с двата крака, с единия отгоре, а с другия — отдолу, и така го издърпа от главата си. „Ядец“ — си каза Иван Яковлевич и наду бузи. Обикновено, когато нещо се получаваше или, обратното, не се получаваше, Иван Яковлевич казваше „Ядец“ — естествено, не високо и съвсем не за да го чуе някой, а просто така, на себе си. И ето че като каза „Ядец“, Иван Яковлевич седна на кревата и протегна ръка към стола, на който си беше оставил панталоните, ризата и бельото. Той най обичаше да носи раирани панталони. Но за проклетия отникъде не можеше да се сдобие с такива. Ходи и в „Ленинградска дреха“, и в универмага, и в Пасажа, и в Гостиний двор, и из Петроградския район обиколи всички магазини. Дори до Охта отиде, но тъй и не намери раирани панталони.

Читать дальше →