47-ият самурай

Начало книги

Около бункера всичко утихна. От тавана се сипеше прах. Характерната миризма на сяра, напомняща развалени яйца, бе навсякъде.

— Господин капитан?

Беше един от редниците. Такахаши, Сугита, Кандзаки, Асано, Тогауа, Фукуяма, Абе — кой помнеше имената им? Толкова много имена…

— Господин капитан, обстрелът спря. Това означава ли, че идват?

— Да. Идват.

Офицерът се казваше Хидеки Яно и беше капитан в 145-ти пехотен полк на втори батальон под командването на Ясутаке и Икеда, към 109-та дивизия на Курибаяши.

В бункера беше тясно, миришеше на барут и изпражнения, защото всички войници имаха дизентерия от заразената вода. Беше типично укрепление на императорската армия, ниска бетонна постройка, допълнително подсилена през дългите месеци с дъбови стволове от единствената гора на острова, която вече не съществуваше, и насип от пясък. Имаше три амбразури и зад всяка от тях бе монтирана по една тежка картечница „Тип 96“, обслужвана от мерач и двама пълначи. Обсегът на всяка от тях покриваше стотици метри почти пустинен пейзаж с възвишения от черен пясък и почти никаква растителност. Бункерът бе разделен на три камери, като черупка на наутилус, така че дори една да бъде разрушена, задната можеше веднага да започне да се използва, докато цялото укрепление се срине. Навсякъде бяха накачени плакати с последните заповеди на генерал Курибаяши — документ, озаглавен „Обет за храбра борба“, обобщаващ задълженията на всеки в Сферата1:

Читать дальше →