Славея

Начало книги

Ако съм научила нещо през дългия си живот, то е: в любовта откриваме какви искаме да бъдем; във войната разбираме какви сме наистина. Днес младите хора искат да знаят всичко за всички. Те мислят, че един проблем може да се разреши, като се говори за него. Аз съм от по-дискретното поколение, което не обича много да говори. Ние разбираме стойността на прошката, съблазънта на преоткриването.

Макар че напоследък се улавям да мисля за войната и моето минало, за хората, които съм изгубила.

Изгубила.

Звучи, сякаш съм заменила моите обични хора; може би съм ги оставила там, където не им е мястото, а после съм обърнала гръб, прекалено объркана, за да се върна назад в миналото.

Те не са изгубени. Нито са на по-добро място. Те си отидоха. Докато дните ми приближават своя край, осъзнавам, че мъката, също като съжалението, се запечатва в нашето ДНК и завинаги остава част от нас.

Състарих се през месеците след смъртта на съпруга ми и след моята диагноза. Кожата ми заприлича на сбръчкана восъчна хартия, която някой се е опитал да изглади, за да я използва отново. Очите често ми изневеряват — в тъмнината, когато проблясват автомобилни фарове, когато вали дъжд. Това е изнервящо, тази нестабилност на зрението ми. Може би затова се улавям, че обръщам взор назад. Миналото притежава яснотата, която вече не съзирам в настоящето.

Читать дальше →