Ватерлиния

Начало книги

Смерчът се разпадна на половин миля от десния борд. Само преди минута криволичеше, приближаваше се бавно, растеше на височина, засмукваше морето с бясно въртящ се ръкав — и ето, заситен, рухна в миг, засипвайки океанската шир с килотонове вода. Огромна вълна подхвърли капсулата. Запокити я в ямата. Още една вълна, по-малка. И още. Люшкане. И пак затишие. Никакви вълни. Никакъв вятър. Само дребни бръчки, идващи неизвестно откъде. Само разкъсани облаци, а в отворите между тях — нетърпимо заслепяващи, безмилостни слънчеви лъчи.

И самота…

Филип влезе в асансьора, за да се качи на палубата, тясна и къса, проядена от морските вълни. Асансьорът все още работеше. По принцип можеше да използва трапа, завършващ с авариен люк, който се отваряше ръчно — но след бомбардировката люкът беше заял — пак добре, че не се беше откъснал.

Обшивката изглеждаше здрава, дори на пръв поглед в доста сносно състояние. Не изпускаше мехури след случайното цунами, не се трошеше, не се разпадаше на парчета, както се случваше с капсули, пресичащи на максимална скорост петно от жълтия прилив. От жълтия прилив се бяга само на максимална скорост и трябва незабавно да се върнеш на контролния пост или право при Шамандурата, като същевременно изпратиш шифровано съобщение за прекратяване на патрула. Инструкциите в това отношение са стриктни. След два-три дена изплувалата от дълбочината гъста маслена течност ще залее повърхността на океана и ще изгуби активността си под лъчите на слънцето — но това време е предостатъчно, за да се разтвори напълно крайцер с усъвършенствана броня, та какво остава за капсула.

Читать дальше →