Нашето куче

Начало книги

За да мируваме, дядо все ни обещаваше, че наскоро щял да донесе малко кученце. Ние с нетърпение очаквахме да го видим у дома.

— Не бързайте — казваше той, — нека бозае от майка си повечко. Да заякне, па тогава.

Най-сетне един ден го донесе. Що радост беше. Ние, децата, го наобиколихме и кое го пипне по меката козина, кое го хване за ушенце — всяко искаше да се допре до него. А то гледаше смирено с тъмните си очи, ближеше муцунката си, квикнеше, като го притиснеше по-силно някое от нас. Беше шарено, на бели и черни петна, с клепнали уши. Дядо казваше, че след някой ден трябвало да му се подрежат малко ушите, за да са вирнати и да чувало по-добре.

— Няма да го правим ловджийско, нам ни трябва пазач на къщата.

И се заехме да го гледаме, да го храним. Направихме му колибка, постлахме вътре сламица, за да му е топличко. Аз му давах кога хлебец, кога някое кокалче от свинско месо. Балкан — така го кръстихме — растеше, наголемяваше.

Читать дальше →