Огледалата на Тузун Тун

Начало книги

Дори и за кралете понякога настъпва време на голямо отегчение. Тогава златото по трона започва да им прилича на месинг, а дворцовите коприни — на шаяк. Бисерите в короната блещукат безрадостно като леда на белите морета; човешката реч наподобява пусто дрънчене на шутовска камбанка и ги спохожда усещане за нереалност; дори слънцето е като медна монета в небето, а дъхът на зеления океан не носи вече свежест.

Кул седеше на трона на Валузия и часът на отегчението го бе налегнал. Всичко се носеше пред него в нескончаема, безсмислена върволица: мъже, жени, жреци, събития и сенки от събития; неща, които бе виждал, и неща, които чакаха да бъдат свършени. Ала те идваха и отминаваха като призраци, без да оставят в съзнанието му никаква следа, освен чувството за силно умствено изтощение. И въпреки това Кул не беше уморен. Той копнееше за неща извън самия него и извън валузийския двор. Безпокойство потрепваше в гърдите му и странни сияйни блянове се лутаха в душата му. По негова повеля пред трона се яви Бруул Копиеубиеца, пиктският воин от островите отвъд Запада.

Читать дальше →