Вечери в селцето край Диканка: предговор към част втора

Начало книги

Ето ви и втора книжка — или по право — последна. Не ми се искаше, никак не ми се искаше да издавам и тая. Наистина не трябва да се прекалява. Нека ви кажа, че в селцето почват вече да ми се надсмиват: ето на, думат, оглупял е старият дядо — забавлява се на стари години с детски играчки. И право е, отдавна вече е време да престана. Вие, любезни читатели, сигурно мислите, че аз само се преструвам на старец. Какво ти преструване, когато нямам зъб в устата си. И ако ми падне нещо мекичко, как да е го сдъвквам, но ако е твърдо — нищичко не мога да отхапя. Та ето ви още една книжка! Само не ми се карайте! Не е хубаво да се караш на сбогуване, особено с човек, с когото Бог знае дали ще се видиш скоро. В тая книжка ще чуете да ви разказват хора, почти непознати вам, с изключение на Фома Григориевич. А оня зелен господин, който разправяше на такъв купешки език, какъвто не могат разбра и мнозина от московските шегобийци, отдавна го няма. След като се изпокара с всички, той не се и отбиваше при нас. Но не съм ли ви разправял тая случка? Чакайте, то беше цяла комедия. Миналата година, така към лятото, май че точно на моя имен ден, ми дойдоха гости. (Трябва да ви кажа, любезни читатели, че моите земляци, да са живи и здрави, не забравят стареца. Има вече петдесет години, откак съм почнал да помня именния си ден. Точно на колко години съм, нито аз, нито бабичката ми можем да кажем. Трябва да съм към седемдесет. Диканският поп отец Харалампий знаеше кога съм се родил; но жалко, че вече от петдесет години не е жив.) Та дойдоха ми на гости: Захар Кирилович Чухопупенко, Степан Иванович Курочка, Тарас Иванович Смачненки, съветникът Харалампий Кирилович Хлоста; дойде още… на, забравих наистина името и фамилията му… Осип… Осип… Боже мой, цял Миргород го знае!

Читать дальше →