Вечери в селцето край Диканка: предговор към част първа

Начало книги

„Какво е това чудо невидено: «Вечери в селцето край Диканка»? Какви са тия «вечери»? И ги хвърлил на света някакъв си пчелар! Слава Богу! Като че малко гъски са оскубани за пера и парцали са похабени за хартия! Като че малко хора от различен произход и всякаква сбирщина са изцапали пръстите си с мастило! Скимнало и на пчеларя да се повлече подир другите! Вярно е, толкова напечатана хартия се е натрупала, че скоро няма да знаеш какво да завиеш в нея.“

Слушаше сърцето ми, слушаше всички тия думи още преди месец! Тоест казвам, че ако човек като нас, селски жител, си подаде носа от затънтеното селце в голямото общество — пази, Боже! Туй е все едно, както се случва, да влезеш в покоите на някой голям пан: всички ще те наобиколят и ще почнат да ти се присмиват. То поне да са по-горните лакеи, но не, някой окъсан хлапак, като го попогледнеш, никаквец, който се рови в задния двор, и той ще се залепи; от всички страни ще почнат да тропат с нозе: „Къде, къде, за какво? Махай се, селяндур, махай се!…“ Ще ви кажа… Но какво ще ви разправям! За мен е по-лесно да ходя два пъти през годината в Миргород, гдето вече пет години не ме е видял нито околийският съдия, нито почтеният йерей, отколкото да се покажа в това голямо общество. А щом си се показал, и да плачеш, и да не плачеш, ще отговаряш.

Читать дальше →