Текст

Начало книги

Прозорецът показваше размазани ели, белия шум на ноемврийската виелица; телеграфните стълбове се мяркаха и изчезваха като редуващи се кадри от черно-бял филм. В прозореца показваха Русия, която още от Соликамск си беше все такава: ели, сняг, стълбове, после поляна с разнебитени селски къщи, после гара със силикатни авитаминозни двуетажни къщи и отново милиони ели, набодени нагъсто и непроходимо покрай коловозите — обвити като с бодлива тел, няма минаване. Но в тази безкрайност и еднаквост на природното застрояване на задпрозоречната Русия я имаше и цялата й мощ, величие и красота. Красотище, мамка му!

— И какво ще правиш сега?

— Ще живея. А ти какво би направил?

— Бих го убил.

— Ами ето. А аз му простих. И сега ми се иска да поживея. Може ли пак телефона за секунда? Майка нещо не вдига.

От Ярославската гара лъхаше на свежест и изгоряло дизелово гориво. След киселата миризма на пътническото купе, след пожълтялото от тютюнев дим желязо на вратите, подсладено с урина, тук въздухът беше твърде огромен: прекалено много кислород, който веднага удряше като чифир[1] в главата.

Читать дальше →