Океанът в края на пътя

Начало книги

Беше само един патешки вир зад фермата. Не беше голям.

Лети Хемпсток каза, че било океанът, но знаех, че е глупаво. Каза, че дошли тук през океана от старата страна.

Майка ѝ рече, че Лети не е запомнила правилно  и че било много отдавна, но все едно -старата земя била потънала.

Старата госпожа Хемпсток, бабата на Лети, пък каза, че и двете бъркали и че мястото, което потънало, не било наистина старата страна. Каза, че помни добре старата страна.

Каза, че всъщност старата страна се е взривила.

Носех черен костюм и бяла риза, черна вратовръзка и черни обувки, всичко изгладено и излъскано - дрехи, с които обикновено щях да се чувствам неудобно, все едно че съм с открадната униформа или се преструвам на възрастен. Днес обаче ми осигуряваха някакво удобство. Бях с подходящото облекло за един тежък ден.

Изпълних си задължението сутринта, казах думите, които мислех да кажа, и ги мислех искрено, докато ги казвах, а после, щом службата свърши, влязох в колата си и подкарах напосоки, без план, колкото да убия около час, преди да се срещна с някои хора, които не бях виждал от години, да стисна ръцете им и да изпия твърде много чай, сипан в чаши от най-хубавия порцелан. Подкарах по лъкатушещите селски пътища на Съсекс, които едва помнех, когато се усетих, че съм се насочил към центъра на градчето, тъй че завих напосоки по друг път и хванах наляво, а после надясно. Едва тогава осъзнах накъде бях тръгнал, накъде отивах през цялото време, и се намръщих на собствената си глупост.

Читать дальше →