Сън в лятна пещ

Начало книги

Драги читателю, беше лято. Слънцето жареше с безмилостна жестокост големия град. Трудно му е на слънцето хем да бъде жестоко, хем да изпитва някакви угризения. Температурата беше… не, по дяволите термометрите! Кого го интересуват сухите цифри? Беше такава жега, че…

Ресторант-градините по покривите бяха наели допълнително толкова много келнери, че човек можеше да се надява да получи своя джин-фис веднага… щом бъдат обслужени всички останали клиенти. В болниците поставяха допълнителни легла за уличните зяпачи. Защото, когато пухкавите кученца провесят език и вземат да подвикват „джаф-джаф“ на хапещите ги бълхи, а нервните стари дами в черен креп запищят: „Това куче е побесняло!“, и полицаите започнат да стрелят, тогава все някой ще пострада. Хората от Помптън, щат Ню Джързи, които неизменно носят зимни палта през юли, се бяха настанили вече в хотелите по Бродуей, пиеха топло уиски и се грееха, както всяка година, на лъчите на карбидната лампа. Филантропите обсипваха конгресмените с молби да приемат закон, който да задължи собствениците да строят по-широки пожарни стълбища, та хората да мрат от жегата не по един, по двама, а по цели семейства. Толкова много хора разправяха по колко пъти на ден вземали душ, че човек можеше само да се чуди как ще живеят, когато собственикът на апартамента се завърне в града и им благодари за изключителните грижи, които са полагали за жилището. Младият мъж, който така високо си поръчваше в ресторанта студено телешко и бира и заявяваше, че в тази горещина стомахът му не можел да понесе печено пиле и бургундско, се изчервяваше, когато срещнеше погледа ви, защото цяла зима сте го чували да си поръчва все същото скромно и прескромно ядене.

Читать дальше →