Новата сигнална

Начало книги

Явно тука има нещо. Макар че това е глупава, почти еснафска фраза. Фраза след обилен обед, когато гостите и стопаните са полусънни от преяждане и след като са разнищили всички клюки, им се прииска нещо „за душата…“

Разбира се, работата не е там, че „има нещо“. Просто науката не е стигнала още до него и не го е открила. Самият аз, щом се замисля за това, се обвинявам едва ли не в мистика. Но да не слагаме етикети. Това е най-лесното. По-добре да си припомним нашите усещания. На фронта например.

Такова нещо ми се случи четири пъти, веднъж на Ленинградския фронт през септември четиридесет и първа година, край Нови Петерхоф (сега той се нарича Петродворец).

С един другар се връщахме от разузнаване, отдясно, някъде там в тъмнината зад вълните, бяха Кронщат и Финският залив, а отляво — храстите и буренаците на Петерхофския парк. Територията тук твърдо беше наша, фронтовата линия минаваше на около два километра от железопътната линия, а паркът бе претъпкан с наши части, които отстъпваха пред превъзхождащите ги по сили дивизии на Лееб и постепенно се събираха на Ораниенбаумкин плацдарм. Крачехме безгрижно, метнали автоматите през рамо. И изведнъж усетих, че сега ще стрелят по нас. Това бе необяснима и в същото време толкова силна убеденост, че с вик „Залегни“ аз се хвърлих върху изненадания си приятел и го съборих на земята. Миг след това над нас прелетя редица от трасиращи куршуми, изскочили като безшумни червени искрици от сивата тъмнина на крайпътните храсти, а миг по-късно, сякаш отделно, се чу автоматен откос. Ние веднага открихме огън по тези храсти, после се хвърлихме към тях, но за съжаление не открихме никого.

Читать дальше →