Пътепоказателят, който искаше да тръгне на път

Начало книги

Трите пътя се събираха при бялата чешма, която шуртеше над зеленясалите каменни корита. Най-дългият път идеше отдалече. Той беше черен, асфалтов и плиснеше ли летният дъжд, блестеше като огледален. Трептяха над него сенките на прелитащите птици и облаците, а тополите и трепетликите от двете му страни сплитаха върхари.

Вторият път беше белокаменен и идеше от селата. Когато конете чаткаха с копитата си по него, хвърчаха ситни искри. Дръвчета с посивели, напрашени листа растяха край канавките.

Третият път се губеше в полето. По средата му растеше трева. Зрели класове, метличина и макове се полюшваха над тъмните коловози. Къпиновите храсти бяха ожулени от колелата на талигите. По този път хората отнасяха плода от нивите. Те спираха до каменната чешма да налеят стомните си и да напоят добитъка. В пълните със сянка корита пускаха големи пъстри дини.

До чешмата стоеше пътепоказателят — мълчалив, на един крак. Двете му ръце сочеха белия каменен път и тъмния — асфалтовия. Ръката му, която беше протегната към големия път, беше по-дълга. Той стоеше с гръб към пътя, що идеше от нивите, но тукашните хора и без него знаеха всяка педя място в полето.

Читать дальше →