Дядовата Янкова приказка

Начало книги

Нивите бяха покарали цяла педя и всичко стана зелено. Чичо Васил стегна новата кола, която дрънчи като камбанка, и отиде да ги заобиколи. Взе и Петьо. Като се издигнаха из долчинката и тръгнаха по равното, не им се искаше да приказват.

— Слушай — му каза чичо Васил, — нивите слушай!

Тия ниви! Ечемиците лъкатушат. Окото трепери, като ги гледа, и вятърът тича по тях. Вятърът е весел и ляга по гръб, влачи се по зелената черга. Дига се, хуква и размътя зеления цвят на най-далечната нива, чак оттатък белите облачни кълба.

Как да не бяга! Нищо не му се изпречва на пътя. Нито гора, нито дръвче, нито село — равно, зелено, като зелена вода. Не личи на коя страна свършва, нито къде се опира до небето.

Петьо си затвори очите. Нивите пеят. Всяко стръкче си излива гласа, а вятърът грабва песента. Той ще я носи из цялата земя. Ще я изпее на тревите в чуждите земи, ще я занесе по върховете на стари гори, нека чуят какво нещо е полска добруджанска песен. После ще се извърти между планините и ще я даде на ехото на водопадите. Ще я изнесе по снежните високи върхове. Там е вечна зима. Там нищо не расте и не живее. Като чуят песента, ще се чудят планините, че някъде си имало земя, равна като градина, и че там всяко зрънце е живо и всяко стръкче диша.

Читать дальше →