Мадоната на бадемите

Начало книги

Излишно е да ви казвам името си, защото съвсем скоро ще умра.

Нека вместо това ви кажа нейното — Симонета ди Сароно. За мен то винаги е звучало като дивен музикален напев или нежна поетична строфа. Трелите му галят слуха, а словата му стъпват леко със съвършенство, равняващо се единствено на нея самата.

Ако не името си, мога да ви кажа поне датата на моята смърт. Тя е двайсет и четвъртият ден на февруари от Лето Господне 1525, а аз лежа по гръб в едно поле в покрайнините на Павия, Ломбардия.

Вече не мога да обръщам глава — движа само очите си. Снегът се сипе върху горещите ми зеници и в мига, в който ги докосне, се стапя. Примигвам, за да прогоня тези снежни сълзи. През сипещата се бяла пелена пред мен, между напиращите войнишки талази, зървам Грегорио — най-достойният сред оръженосците и най-добрият сред приятелите. Все още се бие. Обръща се към мен и зървам страха в очите му — сигурно не съм от най-приятните гледки на света. Устните му оформят името ми, но аз не го чувам. Докато битката около мен бушува, чувам единствено кръвта, барабаняща в ушите ми. Не чувам даже бумтежа на онези зловещи нови оръжия, защото именно едно такова ме оглуши с гласа си. Противникът на Грегорио изисква неотклонното му внимание — ако държи да спаси кожата си, по-добре да не се отдава на жалост по мен, пък и аз и без това си знам, че той ми бе верен васал. Сече с меча си наляво и надясно с повече плам, отколкото умение, но ето че той е все още на крак, а аз вече лежа повален. Ще ми се да доживее поне до утрешния ден, та да може да разкаже на дамата на сърцето ми, че съм загинал с достойна смърт. Все още носи моето знаме, само дето сега то е окървавено и виси на парцали на гърба му. Присвивам очи и се заглеждам в щита в синьо и сребристо — три сребристобели овала на лазурен фон.

Читать дальше →