Картини върху варовик

Начало книги

Горещ летен ден. Жегата пулсира зад светлото гърло на пещерата.. Няколко крачки навътре още и входът престава да се вижда, скрит от завой.

Двамата — професорът от столицата и куцият младеж от близкото обезлюдено селце, правят последни стъпки към целта. В съскащато сияние на петромакса ярко светват почернелите от мрак стени. На места те са калцирани, изгладени от тъмни подземни води, отдавна пресъхнали. Нататък слепотата на тунела се разширява в отвесна пещера, където звуците прелитат като хвърлени с прашка и кънтят под невидим свод. Някъде капе лепкаво-тежка варовита вода — сигурно расте сталагмит. Свежа тяга дърпа нагоре застоялия въздух.

— Точно тук е мястото! — скрива професорът някаква карта в джоба си, без Огнян да може да надникне в нея — русоляв, куц, очите му играят на четири, но примижава, за да се прикрива. Станало му е навик.

Стигнали са вече до фигурите…

Професорът е млад, способен и желае да обогати науката с нови открития. Вместо да се рови в книгите с добре измити ръце, тръгнал е да се цапа с кал и пепел, да настива, да събира паяжини и зарази. Буйните му офицерски мустаци му придават и строг, и малко комичен вид. Среден на ръст е, като цирков атлет. Само едно не му е хубаво — обича да мълчи, да гледа и да се усмихва. Никак не е хубаво. Така изглежда професорът в Огняновите очи.

Читать дальше →