Непокорна кръв

Начало книги

Дворът вони на животни, тор и човешки отпадъци. И човешки останки, не мога да не си помисля, защото сред вонята под смръщеното вечерно небе се долавя примес на смърт, като леке, от което не можеш да се избавиш. Брат ми няма да е нито първият, нито последният, който загива тук.

Потривам нос с мръсната си ръка, забърсвам и очите си, защото са зацапани и не мога да виждам както трябва. После ги затварям напълно и се сгушвам до парапета. Искам да съм на стотици мили оттук, но от каква полза ще съм за Конал тогава? Във всеки случай отвратителната тежест на арбалета в ръцете ми не може да се пренебрегне. Мразя арбалетите, винаги съм ги мразел: отвратителни оръжия, брутални и бездушни; никога не ми е било приятно да ги докосвам и дори да ги гледам. Сякаш още от раждането си съм знаел, че някой ден ще си имам работа с един от тях, а хич няма да ми се иска.

Подсмърчам и потривам отново очите си, копнеейки да съм повече мъж, да не съм толкова уплашен. На шестнайсет съм — повече от достатъчно възрастен, за да убивам и да умра, по-възрастен, отколкото бях, когато видях смъртта на баща ми, почти накълцан на парчета, опитващ се да поеме последния си дъх. Смъртта му не можеше да се избегне, както не може и тази. Каква полза от страха и от преждевременната тъга?

Читать дальше →