Стигмата

Начало книги

Човек не може да живее без надежда, мислеше си Филип. Единствено надеждата правеше смъртта непривлекателна. Сега съпругата ми е моята надежда, Бог и честта ме направиха на глупак.

Отплаваха с прилива в неделя, посветения Богу ден. Погледът му бързо обхождаше Светите земи, по които беше крачил Иисус, и Акра, а ги виждаше за последен път. Оставяше най-добрия си приятел, заровен в плитък гроб на баир до самите стени на замъка; другите васали, пътували с него, никой не отреди по християнски, оставиха грижата но погребението им на лешоядите и хиените в пустинята.

Над равната и трудно подвижна като зехтин повърхност на водата ниско се стелеше мъгла.

Все още можеше да си представи ясно лицето ѝ. Алезаис, скъпа моя, любима.

Единият от моряците го наблюдаваше.

– Какво казахте?

Филип го стрелна с поглед.

– На мен ли говориш?

Мъжът докосна перчема си.

– Простете, сеньор[2]. Изненадахте ме. Произнесохте име на жена.

Читать дальше →