Квантов боклук

Начало книги

Позволих си лукса да запаля камината. Хвърлям цепениците една след друга, наблюдавам ги как изгарят, представям си образно как черният дим излиза от комина, за да се разтвори из атмосферата и отпивам от най-доброто си червено вино. Един от най-скъпоценните образци на от избата ми, още повече с оглед на това, че за тази бутилка бях броил десет или единадесет хиляди евро. Тогава. И трябва да призная, че наистина си струваше.

Да видим докъде ще стигна. Освен това нямам нищо запланувано. И както се казва, имам време.

Да, време. То отминава и това е единственото, което със сигурност може да се каже за него. Изтича секунда след секунда, а с него — и нашия живот.

Неудържимо. Прави тик-так и отново някакъв момент е отминал — категорично и безвъзвратно.

Не е ли времето най-голямата загадка въобще? Колко високомерно от наша страна е изобщо да се изказваме за него. Времето: строителния материал на живота ни. Животът ни е направен от време, той е време. И така до края… и отива до края, без всякакво съмнение… тогава поглеждаме назад във времето, през което сме преминали, което сме оформили — или което е оформило нас — поглеждаме решенията, които сме взимали, и проумяваме какъв ефект са имали. Как са ни водили от една точка в живота ни до друга и в крайна сметка до тук, където сме сега.

Читать дальше →