Василий Розанов през погледа на един ексцентрик

Начало книги

Излязох от къщи и с трите пистолета. Единия си го пъхнах в пазвата, втория — също в пазвата, третия — не знам къде.

И като стъпих на уличката, си казах: „Че това живот ли е? Не е живот това, ами плуване по течението и душевредителство.“ Господнята заповед „Не убивай“ по всяка вероятност се отнася и за самия теб („Не убивай себе си, колкото и да ти е зле“, но днешните злини и днешният ден са извън заповедите. „Защото ми е по-добре да умра, отколкото да живея“ — е казал пророк Йона. И аз мисля така.

Ръмеше отвсякъде, а може би отникъде не ръмеше, хич не ме беше еня. Тръгнах към Гагаринския площад, отвреме навреме замижавах и прикляках в скръбно униние. Душата ми беше подпухнала от мъка, целият бях подпухнал от мъка, сърцето ме болеше отляво, болеше ме и отдясно. Всичките ми близки ме бяха изоставили. Кой е виновен, те или аз ще разбере в Съдния ден Онзи, Който и така нататък. Просто им беше дошло до гуша да се смеят на съботите ми и да плачат от понеделниците ми. Единствените две-три идеи, които малко ме топлеха, също изчезнаха, стопиха се в пустотата. И като капак последното същество, което би могло да те удържи на тази земя, избяга от мен. Тръгна си — аз я настигнах на стълбите. Казах и: „Не ме оставяй, белодупеста, моя!“ — после половин час ридах, пак я настигнах и казах: „Остани, благословенолонна!“ Тя се обърна, плю ми в обувката и си тръгна навеки.

Читать дальше →