Проницателят

Начало книги

ИМЕТО МУ БЕШЕ ДЖОУНС. ПОНЕ АЗ ТАКА ГО НАРИЧАХ. Не господин Джоунс...

Просто Джоунс. Той ме наричаше "младежо" или "синко". Изобщо рядко го чувах да се обръща към някого по име. Винаги казваше млади човече, младежо, мило момиче, дете или синко.

Джоунс беше стар, от онези старци, чиято възраст трудно се определя. Дали беше на шейсет и пет или на осемдесет.. Или пък на сто и осемдесет? На една ръка разстояние от него неизменно стоеше стар кафяв куфар.

Аз ли? Ами аз бях на двайсет и три години, когато видях Джоунс за първи път. Той ми протегна ръка и по някаква причина аз я поех. Сега се връщам назад и си мисля, че дори това ръкостискане само по себе си беше едно малко чудо. Предвид положението ми тогава, при всеки опит за близост аз или се свивах от страх, или налитах на бой.

В деня, в който двамата се срещнахме, аз плачех и мисля, че Джоунс ме беше чул. Плачех не със сподавените ридания на самотните, нито с жалното хълцане на нещастните, макар че по онова време бях и самотен, и нещастен. Аз виех от мъка така, както вие мъж, сигурен, че наоколо няма никой, който да го чуе. Бях сигурен, че никой няма да ме чуе. Грешал съм, както стана ясно, но определено в онзи момент бях напълно сигурен. Е, колкото може да бъде сигурен в нещо бездомен човек, който спи под кей на плажа. Майка ми беше починала от рак няколко години порано – едно много тежко за мен преживяване. Баща ми бързобързо замина след нея в отвъдното при една иначе лека автомобилна катастрофа. Беше пропуснал да си сложи предпазния колан.

Читать дальше →