Дом за свиждане

Начало книги

Ако с право говорят, че страната ми вече умира, бих могъл да им кажа защо. Виж, детенце, човешката съвест е от важните органи, а не нещо в добавка като сливиците и апендикса.

Междувременно, поздравления. Вече спадаш към солидния контингент млади хора, обречени да пласират леко мухлясалите мемоари на свой застаряващ роднина. Е, поне няма да ходиш далеч: до „Гагарин Прес“ на Джоунс Стрийт. Търси господин Нострин. И не се притеснявай, няма да върша глупости като онзи изкукал нещастник, който — както прочетохме — пратил цели ролки с умотворения да ги щракнат при „Снимки за час“. Всичко си е платено, с Нострин сме се оправили. Пък и той ми е сънародник и ще ме разбере. Моля, искам тираж от един екземпляр. Той ще бъде за теб.

Все ме питаш защо никога не „споделям“ и защо така трудно си „изливам душата“, „изпускам парата“ или нещо такова. Човек с моето минало е петимен за моментите, през които не мисли за него — а обсъждането на спомени очевидно не спада към тях. И една по-неясна задръжка: откровено невротичният страх, че няма да ми повярваш. Виждах те как извръщаш лице и бавно поклащаш сведената си глава. И подобна възможност, Господ знае защо, ми се струваше нетърпима. Нарекох страха си невротичен, но такъв страх изпитват много хора с истории като моята. Споделена невроза, споделена тревога. Стадно чувство: неведнъж ще се връщаме на въпроса за стадните чувства.

Читать дальше →