Нямам уста, че да викам

Начало книги

Безжизненото тяло на Хористър висеше с главата надолу високо над нас под самия таван на компютърната зала. Не помръдваше, независимо от лекия, но пронизващ вятър, който вечно духаше от главната пещера. Бялото като тебешир тяло, завързано към полюлея за глезена на левия крак, отдавна бе останало без кръв, която изглежда бе изтекла до капчица през правилния разрез, който разсичаше гърлото от едното до другото ухо. Но на огледалния метален под не се виждаше нищо.

Когато към нас се присъедини Хористър и като погледна нагоре се видя, ние вече се досещахме (но беше така късно), че ЯМ отново ни прави на глупаци и се забавлява. Поредното му развлечение… На трима от нас ни се обърнаха червата, така бързо, че едва успяхме да се обърнем един от друг, подчинявайки се на древния рефлекс, както и на повдигането, което го е породило.

Хористър направо побеля, сякаш бе срещнал магически символ, който предвещава гибелта му.

Читать дальше →