Момчето и неговото куче

Начало книги

Намирах се навън заедно с Блейд, моето куче. Бе неговата седмица да ми досажда: наричаше ме непрекъснато Албърт. Очевидно мислеше с кучешкия си мозък, че това е дяволски забавно.

Хванах му няколко водни плъха и в притурка остриган пудел с каишка, избягал от някого в подземието, така че Блейд не беше гладен и нямаше нищо против да се позабавлява.

— Давай, приятелче — поисках от него. — Потърси ми девойче.

Кучето само хихикна, ако се съди по ръмженето от дълбочината на гърлото му.

— Ти си направо смешен, когато те обхваща желанието.

Може и така да е, когато ме обхваща желание да изритам този беглец от градското сметище по тесния му задник.

— Търси! Не се шегувам!

— Не те ли е срам, Албърт. След всичко на което съм те научил, ти пак ми казваш: „не се шегувам“! Не се шегувам!!!

Блейд почувства, че търпението ми отива към края си и много неохотно се зае с работа. Приседна на задните си лапи на изпотрошените остатъци от тротоара, окосменото му тяло се напрегна, а клепачите затрептяха и се затвориха. Затекоха мъчителни минути. След като изминаха петнадесет, той се изтегна на земята, разтвори леко предните си лапи и сложи между тях главата си. Отпусна се, започна леко да потръпва, сякаш го хапеше някаква бълха. Така продължи още четвърт час и накрая се обърна по гръб с гол корем към вечерното небе, скръсти предните си лапи като богомолка и безсрамно разтвори задните си.

Читать дальше →