Син

Начало книги

Дядо Никола плаче от щастие. Той събра кротичко лютивата фасулена чорба, подсмърча и гледа да скрие сълзите, които вече преливат и се готвят да потекат по грапавото му, добро, небръснато лице. Студена мъгла покрива града и ситен дъжд ръми навън. Вътре в хана — гъмжило. Селяни седят по масите, пият, ядат, викат. Вратата постоянно се отваря, влизат-излизат хора, жени с деца на ръце, увити в кожуси, загърнати в япунджаци. Дядо Никола, стопен от щастие, не чува шума, не вижда никого. Само от време на време поръчва да донесат вино и не знае какво да каже на сина си, ами току повтаря:

— Мило ми е, синко, мило ми е, че те видях. Като че от небето падна. Десет години, кажи го, ти беше дете — оттогава ни вест, ни кост от тебе. Да не бях дошел днес на панаира, кой знае дали щях вече да те видя.

Синът му Стоян, облакътен широко на масата, човърка главата на един излезнал от дъската пирон и свива навътре устните си, така, че бузите му чак се надуват. Той се наяде хубаво и сега обръща до дъно малките чашки, като се движи неспокойно на стола и умът му бяга оттука.

Читать дальше →