Щетинското ханче

Начало книги

Беше по жътва. Слънцето, спряно в синевината на дълбокото лятно небе, пламтеше. Над равното шопско поле, легнало от Вакарелските баири до Витоша и от Мургаш до Лозенските височини, трептеше мараня като над пещ. Навред по тая тежка задуха мълчаливо и с упорен труд се събираше житото. По нивите бяха се пръснали работници като едри странни птици, прекъснали небесния си път и паднали от висинето да търсят храна. Те се навеждаха и изправяха с някаква богомолна ритмичност и гладно кълвяха по тежко дишащата гръд на земята. По жълтите стърнища се редяха дълги кръстци снопи, по ливадите се тълпяха едри купи сено. По пътищата се движеха тежко натоварени коли.

Беше тихо като в черква. Само от време на време някъде се подемаше уморена песен на жътварка, извиваше се благодарствено и заглъхваше в маранята без смях и без отпявка. Настъпваше дълго и напрегнато затишие, през което сякаш се чуваше как падат жертвено отжънатите ръкойки. Под бездънното небе, сред което гореше палещото слънце, се извършваше светото тайнство на жътвата. Творецът, благославящ висинето, с пръст на уста даваше знак за мълчание. И цялото поле, рекичките, които го пояха, дърветата, които го красяха, пръснатите по него селца слушаха в смирено безмълвие великото богослужение.

Читать дальше →