Лепо

Начало книги

Младият войник Лепо Гьоргин се връщаше уволнен за лятната работа в село. Той се отби от широкия път и се спусна бързо по стръмната горска пътека към Прокоповата воденица.

Тежка юнска жега трепереше във въздуха и всичко омърлушено мълчеше в задухата. Само воденицата в дола, като едничко живо същество, шумеше непрестанно и еднообразното тракане на кречеталото се носеше далеко из тихата и безучастна околност.

Лепо, с разкопчана куртка, с тежки войнишки чизми, вървеше бодро и наместяше ремъка на новата си, току-що купена ловджийска пушка, която висеше на рамото му с уста надолу. Често той се спираше, повдигаше се на пръсти и нетърпеливо поглеждаше през зелените листа към воденицата, дано му се мярнат нейде белите ръкави на Войка, воденичарската дъщеря, която той обичаше с душегубна любов.

Дълго време Лепо не беше я виждал и сега сърцето му неудържимо се мяташе в гърдите и пращаше всичката млада кръв в лицето му, което гореше и се обливаше в пот. Той бързаше и мислено виждаше как тя го среща засмяна и радостна на мостчето пред воденицата. Той не можеше да си представи точно какво бе нейното лице, очите й, устата й, колко лунички имаше под едното ушенце — две или три. Неговата запалена кръв удавяше въображението му и Войка се изправяше пред него като мила и сладка усмивка, осветена от синия любовен поглед на очите й. Само косата й, руса и златна като жълта тинтява, светла и рохава като опашката на някоя звезда, той виждаше ясно в мисълта си, виждаше даже как слабо си играе с нея вечерният ветрец. И пламъкът, който гореше в душата на Лепо, светеше в очите му, играеше по прижуреното му лице и го правеше замислено, решително и вдъхновено от надежда.

Читать дальше →