Адреналин

Начало книги

Веднъж жена ми ме попита какво бих й казал, ако знам, че това е последният ни ден заедно.

Бяхме женени от година. Лежахме в леглото и гледахме как слънчевите лъчи проникват през дебелите завеси, и аз й казах истината: „Всичко друго, но не и сбогом. Не мога да се сбогувам с теб.“

Две години по-късно си спомнях, че онзи последен ден започна като повечето ми дни. Станах в пет, качих се в колата, потеглих и паркирах близо до станцията на метрото на Воксхол. Обичам да използвам административната сграда няколко преки по-нататък за малките си приключения.

Започнах тичането с дълго загряване на открития бетонен вътрешен двор на старата обществена сграда, бавно бягане на място, набирайки скоростта и повишавайки телесната си температура с няколко критични градуса, и после хукнах. Мускулите и сухожилията трябва да са загрети. Отпред се издигаше тухлен зид, един метър по-висок от мен. Подскочих и се вкопчих в ръба в горната му част. Набрах се с едно плавно движение, което бях упражнявал хиляди пъти. Не се задъхах и ставите ми не изпукаха. Движех се безшумно. Тишината показва, че контролираш положението. Прехвърлих се над стената, побягнах и после прескочих друг, много по-нисък зид, като се подпрях на една ръка и преметнах крака над тухлите. Влязох в главната сграда. Стълбището вонеше на урина и беше украсено с черно-бели графити. Ритнах боядисаната стена и използвах енергията да ме изтласка към завоя на перилата. Движението беше трудно и бях падал няколко пъти, но за щастие днес се приземих внимателно върху перилата и съумях да запазя равновесие. Сърцето ми блъскаше в гърдите, но съзнанието ми беше спокойно. Адреналинът пулсираше. Скочих от перилата върху стоманена подпора, която продължаваше навътре в строежа, използвайки инерцията, за да се залюлея и да тупна на пода.

Читать дальше →