Самотата на простите числа

Начало книги

Аличе Дела Рока мразеше ски училището. Мразеше, дори по време на коледната ваканция, да се събужда в седем и половина сутринта, мразеше и баща си, който я гледаше втренчено и клатеше нервно крака си под масата, сякаш за да й каже да закусва по-бързо. Мразеше вълнения чорапогащник, който й боцкаше на бедрата, специалните ръкавици, които не позволяваха на пръстите й да се движат, каската, която й премазваше бузите и притискаше с металната си закопчалка челюстта й. Мразеше и тези грамадни обувки за ски, винаги прекалено тесни, с които приличаше на горила, когато вървеше.

— Ще го пиеш ли това мляко или не? — отново попита баща й.

Аличе изгълта три пръста горещо мляко, което първо й опари езика, после гърлото и накрая стомаха.

— Добре. Днес трябва да покажеш коя си! — каза баща й и я изтика навън.

„И коя съм?“, помисли си тя. Приличаше на мумия в зелената грейка, разкрасена с фосфоресциращи рекламни надписи. В този час на деня беше минус десет градуса. Мъглата обгръщаше всичко наоколо и на нейния фон слънцето представляваше само един малко по-сив диск. Аличе усещаше млякото да бълбука в стомаха й, докато потъваше в снега със ските на рамо. Тях всеки трябва да си ги носи сам, поне докато не стане толкова добър, че това да го прави друг вместо него.

Читать дальше →