Пръстенът на Медичите

Начало книги

Навън дъждът барабанеше монотонно по настилката на Минета Стрийт. Седях с ръце върху скута, изправена на флорентинския стол с високата облегалка. В малкото помещение, запълнено от сбирките на чичо Джъстис, захладня, но аз нито светнах лампата, нито пък разпалих слабия огън зад преградата от черупка на галапагоска костенурка. Над жаравата се виеха няколко пламъчета, а големият рубин на дясната ми ръка проблясваше меко на гаснещата светлина.

Срещу ми се бяха разположили адвокатът, почитаемият мистър Блайдън, и партньорът му. Двамата седяха като истукани на ръба на столовете си и се стараеха да се изразяват ясно. Имаха вид на джуджета от книжка с детски приказки.

— Надявам се, че се изразих пределно ясно, мис Стантън — обади се мистър Блайдън и присви устни. — Нда, съвсем ясно.

Наистина се бе изразил пределно ясно, но не исках да покажа, че съм го разбрала. Воднистосините очи и на двамата вече ме бяха преценили — млада, незаможна, прекалено образована, сираче. В погледите, които си размениха, се четеше пълно единодушие относно моята личност. За тях представлявах същество от женски пол, което отгоре на всичко не е и съвсем грозно. Следователно от мен не можеше да се очаква разумно поведение. Разбирах добре, че спокойствието, с което ги изслушах, им действа на нервите. Една истинска дама вероятно щеше да се строполи в несвяст. Тя неминуемо щеше да страда от болезнения спомен за погребението, свършило едва преди някакви си час и половина. Само че в много отношения аз не отговарях на представата за истинска дама, наложила се през 1874 година в Ню Йорк. Скръбта ми не засягаше никого и когато под проливния дъжд на гробището Тринити мистър Блайдън ме заговори, настоявайки да обсъдим някакъв делови въпрос, аз пресякох думите му с рязко, мълчаливо кимване.

Читать дальше →